Нестинарски танци
Нестинарството (на гръцки: Αναστενάρια) е ритуал от Източна Тракия, свързан с култа към свети Константин и Елена, при който участниците танцуват боси върху жарава въглени. Разпространен е в Странджа, България и в Северна Гърция.
Ритуал
Нестинарството представлява танц с боси крака върху жарава. Според традицията нестинарите играят вечерта в деня на Св. св. Константин и Елена (нощта на 3 срещу 4 юни по стар стил). Подготовката на събитието започва още от ранни зори с „обличане“ на нестинарските икони. Поставя се ярко червен плат, обшит със стари сребърни пари и украсен с цветя. Провежда се шествие из селото, а иконите се носят към аязмото на св. Константин от трима юноши, след което се провежда ритуално измиване на дръжките им. Привечер епитропа (църковен настоятел) и нестинарите отиват в параклиса св. св. Константин и Елена, след което вдишват тамяновия дим и се молят пред иконите. Тогава водата от извора се приема за най-лековита през годината. След като се свечери, пред параклиса идват всички хора от селото, както и музикантите – гайдар и тъпанджия. Изпълняват три специални мелодии в точно определено време. Първата се изпълнява по време на придвижването от параклиса до жаравата, втората по време на самото ходене по огъня, а последната се свири накрая, като носи наименованието „Костадинско“ хоро. След като иконите са осветени и селото е обиколено, нестинарите се прибират в параклис (наричан конак). Там се пазят иконите на Св. св. Константин и Елена и прекарват времето до вечерта и слушат непрекъснатото биене на тъпан, след което изпадат в транс. Достигайки жаравата с танца си, нестинарите навлизат в кръга с подвиквания. Носят в ръцете си икони, кърпи, кандила. В същото време на площада се пали огън, който се поддържа от най-стария нестинар или нестинарка (те обикновено са на възраст, при която вече не играят).
На свечеряване огънят вече започва да се разстила за жаравата. Тя е с диаметър около два метра и дебелина пет-шест сантиметра. В нея първи пристъпват най-старите практикуващи нестинари, които преди това обикалят жаравата три пъти, а след това я минават на кръст. Едва след това започва и истинският танц – нестинарките навлизат в огнения кръг с пронизителен вик. Те пресичат жаравата като натискат стъпалата си във въглените и продължават да викат. Танцьорите танцуват, държейки украсената с цветя икона на светите Константин и Елена. Нерядко изпадналите в транс правят предсказания. Постепенно танцът става по-бавен, движенията на нестинарите са по-спокойни и накрая танцът завършва. Когато приключи ритуалът, всички се хващат на Костадинското хоро за здраве.
В някои селища обичаят продължава два дни, като на втория ден отново се изпълнява ритуален обход. Юношите и иконата влизат във всеки дом, а на площада на селото се играе хоро. Нестинарите отново изпълняват своя танц на фона на обредна музика. На края на танца всеки от тях се прекръства три пъти, целува иконата и отива в параклиса. Нестинарство се е практикувало само от „нестинарски“ фамилии, но имало случаи, когато в транс изпадали и някои от присъстващите на обреда. Има различни възгледи за семантиката на името αναστενάρια, анастенария (на гръцки) или „нестинарство“. Според някои, името идва от гръцката дума „анастенагмос“ – въздишане, пъшкане, което е характерно за поведението на нестинарите по време на транс. Според други името идва от гръцкото „(х)естиа“ – огън. Възможно е да произлиза и от ανασταίνω (анастено) – възкръсване.
Разпространение и история
Обичаят е разпространен в началото на 20 век в няколко български и гръцки села в Източна Тракия, част от които през 1913 година попадат в България, а друга част остават в Турция. Гръцкото население от останалите в Турция села се изселва в Гърция през 1920-те и пренася със себе си и нестинарските обичаи. В миналото е бил практикуван и в Беломорска Тракия, а днес е запазен само в няколко села в планината Странджа – Българи, Кости, Бродилово в община Царево. В България обичаят е запазен в автентичния си вид само в едно село в планината Странджа – Българи.
В Гърция нестинарството се практикува в няколко села в Егейска Македония, населени от потомци на тракийски бежанци, като Кара кавак (Мавролевки) в Драмско, Бутково (Керкини) и Какараска (Агия Елени) в Сярско, Лъгадина (Лангадас) в Солунско и Мелики в Берско. Подобни ритуали са известни и при някои други народи. Има легенди за хора в Италия, които ходят по нажежени въглени, без да си причиняват вреда. Ритуалът е съществувал и в Китай, Япония, както при някои арабски племена в Алжир и Мароко. Изкуството на ходенето по жарава владеели шамани в Мала Азия, Сибир, Африка, Америка и на някои острови в Тихия океан.
Произход
Първото свидетелство за обичая на нестинарството е публикувано през 1866 година от българския общественик Петко Славейков. Първото проучване на тази практика е направено през 1873 година от гръцкия богослов Анастасиос Хурмузиадис по искане на Вселенската патриаршия. Той разглежда обичая като повърхностно християнизиран остатък от древния оргиастичен култ към Дионис и, макар да го осъжда като езическо суеверие, вижда в него аргумент срещу тезата на Якоб Фалмерайер за прекъснатия континуитет между Древна Гърция и съвременните гърци. Хипотезата за древногръцкия или гръко-тракийски произход на нестинарството и широко застъпена в гръцката и българската етнография.
Хипотезата за Дионисовския произход на нестинарството почива повече на догадки, отколкото на надеждни доказателства, особено връзката му с тракийската религия, сведенията за която са много ограничени. Ключов аргумент срещу нея е, че в известното за култа към Дионис липсват каквито и да е данни за основния елемент на нестинарството, танцуването върху огън. Автори, като гръцката етнографка Катерина Какури и българския фолклорист Михаил Арнаудов, се опитват да го обяснят с възможно по-късно влияние от павликяни и богомили, които от своя страна да са повлияни от зороастрийския култ към огъня. Гръцкият археолог Константинос Ромеос допуска връзка споменато от Страбон ходене по огън на жрици на Артемида в храм в Кастабала, но то не е свързано с култа към Дионис. Някои автори изцяло отхвърлят древния произход на нестинарството, позовавайки се на липсата на сведения за такъв обичай до средата на XIX век и на разпространението му в област, сравнително близка до големи градски центрове като Константинопол и Одрин.
